Skip Navigation Linkszashto_detsata_izbuhvat

​Защо малките деца избухват?


angry-girl.jpg

Още от първия миг, когато проплаче, вашето малко бебче все едно казва: „Аз съм тук. Вече съм част от живота ти, съобразявай се!”. И ние го правим. При всеки писък тичаме да го нахраним, преоблечем, да задоволим нуждите му. И така трябва да бъде. 

Знаете ли, че бебето в началото не плаче, защото очаква да се отзовете? След 9 месеца на постоянна ситост, задоволеност и топлина, всичките тези нови усещания като храносмилане, глад, жажда, болка, студ, горещина му носят дискомфорт и то плаче в отговор. 

Когато вие откликвате на бебето, вие го учите, че тези дискомфoрти могат да се облекчат и че светът всъщност е едно дружелюбно място. Така вие стимулирате доверието на детето у вас и към света и изграждате една по-силна връзка помежду ви. Изследванията сочат, че децата, на които се е откликвало веднага стават от една страна по-търпеливи, защото знаят, че ще бъдат задоволени нуждите им и постепенно се научават да чакат, а от друга страна, стават по-самостоятелни отрано, защото не ги е страх от света и заобикалящата ги среда.

Разходка от гледна точка на Вашето дете.

Представете си как вашето малко бебче е било само една миниатюрна клетка когато сте го заченали. За 9 месеца тази клетка се е трансформирала, минавайки през целия еволюционен процес, докато се оформи човечето. Този процес не спира с раждането.

Хората разчитат на големия си мозък за оцеляването си и съответно бебето се ражда с огромна глава, която в началото дори не може да държи изправена само. И въпреки, че мозъкът на новороденото е огромен, той е почти ненагънат и съдържа единствено най-основните 70 рефлекси. През първите няколко години от живота на детето, и най-вече през първата, то търпи експлозивно мозъчно развитие и това е една от причините децата да са толкова буйни и невъздържани. Макар и в духовно отношение да се твърди, че децата са много по-свързани с първоизточника, то във физически аспект те са все още доста примитивни. 

Прохождащите и проговарящи деца могат да ни изглеждат като миниатюрен вариант на голям човек, но всъщност научните изследвания показват, че мозъкът на едно малко дете, е небалансиран. Недоразвитото ляво полукълбо на мозъка на детето (частта, която контролира говора, търпението и логиката) е в постоянна борба и често надвивана от дясното полукълбо на мозъка (центъра на невербалния импулс, емоцията и разбирането на невербалната комуникация, като изражението на лицето, тона на гласа и езика на знаците). Ето защо мъниците изпадат толкова често в емоционални кризи. Просто дясната страна, първосигналната, вече е в процеса, преди дори лявата, на логиката, да схване какво се случва.

Горе-долу в края на първата и началото на втората си година, човекът се изправя на два крака и проговаря. А това не е никак лесно и тези предизвикателства са съпроводени с фрустрация. Децата са по-ниски, по-бавни, по-слаби, по-неумели, не могат да говорят добре и да изразяват какво усещат и чувстват. Ние, родителите им, сме целият им Свят. Грижим се за тях, храним ги, обичаме ги и най-важното - можем всичко в техните очи. 

Досещате ли се защо дори и като възрастни трудно прощаваме грешките на родителите си? Чисто и просто сме се запознали с тях в един момент, когато те за нас са били направо „супермени” и тези очаквания остават завинаги. Често, едва когато и ние станем родители и заприличаме на нашите, започваме да проявяваме истинска емпатия към тях. Започваме да ги разбираме :). Прощавайки на родителите си, осъзнаваме, че те са просто хора, точно като нас, с всички силни и слаби черти и най-вече: те не могат всичко.

В децата ни е заложен импулса към откривателството. 

Това е начина, по който хората се развиват. Малките деца искат всичко да видят, чуят, пипнат, подушат и най-вече да вкусят. Те са едни малки изследователи и така откриват и учат за света. В същото време този изследователски копнеж към всичко, често бива пренебрегнат или дори спиран от родителите. Говоря за твърде много-то „Не-та”. 

Не пипай това, не взимай онова, не прави така, не, не, не. Ако по цял ден вървите и повтаряте „не това, не онова”, значи имате твърде много непозволени неща в къщата, до които децата ви имат достъп. Време е да поразместите нещата. Ние сме хората, които сме поканили в дома си детето и поне няколко години (направо цял живот) ще трябва да се съобразяваме. Обратното няма да се случи, въпреки че някои родители имат подобни нереалистични очаквания за децата си, които в психологията се наричат очакването за „размяна на ролите”, при което родителя очаква неговите нужди да бъдат задоволени от детето. 

Това вече е и негов Дом. 

 Ако сте свикнали на безупречен ред, разместете нещата си и приоритетите си. Поне през следващите няколко години направо можете да се откажете от пълния ред и чистота, ако не искате да получавате нервни сривове. Да, децата, трябва да бъдат научени на навици, но това не става веднага, отнема време и последователност. Въоръжете се с търпение.

Ще ви помогне да си спомните, че само допреди 100-200 години ние сме прекарвали по-голямата част от времето си основно навън, сред природата, където цветовете и звуците ни успокояват, вкарват ни в „дзен” състояние: слънцето, повея на вятъра, синьото небе, зеленината на природата. Вече  голяма част от нас живеем в апартаменти или къщи и прекарваме доста по-малко време навън. От друга страна, новите технологии, които заобикалят децата отвсякъде и прекомерните стимули като телевизия, светещи и свирещи играчки, компютри и прочие се превръщат в свръхстимулация и това изнервя децата. 

 

И нека сега към всичко това прибавим нашия луд, забързан, технологичен свят, който е твърде възбуждащ с всичките си светлинки, звуци и стрес и в същото време твърде скучен, тъй като голяма част от времето си децата прекарват между четири стени, а не навън, картинката става вече съвсем ясна. 

Нашето малко човече се върти в един безкраен кръг между свръх стимулация и недостатъчна стимулация. Нищо чудно, че от време на време губи финния баланс между лявото и дясното си полукълбо и „пощръклява”.

И още ...

Друга причина децата да се държат лошо може да бъде, защото ние даваме лош пример. Ако ние изпускаме пара при всяка нередност, нормално е детето да ни имитира и да се държи точно така, както и ние когато сме ядосани. Наблюдавайте се. Дали детето повишава тон, по същия начин, по който и вие? Все едно се гледаме в криво огледало, нали?

Всяко дете има и свой собствен темперамент. Някои са спокойни, други буйни, трети срамежливи. Наблюдавайте го. Всяко дете има нужда от уникален подход, който отговаря на индивидуалните му особености. При някои едно работи, при други друго. Наблюдавайте и себе си. Ако вашият темперамент е съвсем различен от това на детето ви ще имате нужда да припознаете, че другия има право да бъде различен и това е ок.

Детето също така може да яде храни или напитки, които да го превъзбуждат, ако съдържат много захар или кофеин (много напитки имат кофеин, дори да не са кафе или кола). Хубаво е да четете етикетите, поне когато става въпрос за детето ви.

Често децата се тръшкат и просто ей така, защото това работи. Съвсем наскоро, бях свидетел на следната случка. Едно дете се люлее на люлката и баща му го предупреждава, че след малко спира да го люлее и ще се прибират вкъщи за вечеря. След 5 мин. той спира люлката и подканва детето да тръгнат. Не можете да си представите какъв рев извади това мъниче. Тогава бащата се обърна към него и го попита, защо плаче и после съвсем правилно заключи, че детето го обръща на театър. И знаете ли какво отговори то? „Тате, аз плача, защото знам, че на теб не ти харесва и за да спра, ще направиш това, което искам аз.” Мъдро нали? :)

Децата постоянно наблюдават, изследват и експериментират. Тръшкането работи. Е, как да не го използваш, тогава? Хубаво е да свикнем да бъдем категорични и когато казваме „не”, то да е финално, твърдо, непроменящо се НЕ (е, понякога има изключения, но нека са само изключения). Затова Ви съветвам много хубаво да си помислите дали „не-то” ще остане не, още преди да го изречете. Знам, че в един момент става автоматично, но както трябва да внимавате да не прекалявате с „не-тата”, така пък когато ги използвате, трябва да сте категорични.

И все пак, колко често казваме „да” на децата, когато искат да заровят пръсти в калта или да скочат в локвата? Те са деца, ако сега не им позволяваме да се цапат и да се въргалят в прахта, кога ще го направят? Малко време имат да бъдат просто деца, да играят невъздържано и лудо. Вие сте живи и здрави, нали? Въпреки лудешките игри. Ще Ви припомня една любима детска песен: 


Детство мое реално и вълшебно, 
Детство мое така си ми потребно, 
Все се мъча света да обърна
Яхнал пръчка при теб да се върна

... пак с кучето да вдигна олелия 
... щом студено ми стане да мога да си взема от детския огън 
... всеки ден по една дяволия ... да е от мен.

Можете ли да си спомните какво е да си дете? Какво е да виждаш света като на игра? Ще оставите ли децата си да могат да се топлят на този детски огън след като пораснат? Това е само след няколко години. Минават толкова бързо и неусетно почти :)

И така нека да обобщим.

Основни причини, поради които малките деца прегряват:

-Не говорят добре и не могат да изразят какво усещат и чувстват;
-Детето стига до емоционална задънена улица (много от малките тарзановци, ще се почувстват унизени, ако ги 
 принудим да се подчинят, но ако ги насочим е друго);
-Децата са по-бавни, по-ниски, по-слаби и по-неумели;
-Вкъщи е скучно (липса на вятър, мека трева, плоски стени и т.н.);
-Вкъщи е прекалено стимулиращо (телевизия, компютри, шумни играчки);
-Светът  е твърде възбуждащ и в същото време твърде скучен;
-Твърде много „не-та”;
-Не излизат навън и не се движат достатъчно;
-Тръшкането е ефективно;
-Даваме им лош пример;
-Избухлив темперамент;
-Много шоколад или кофеин;
-Токсичен стрес. (Очаквайте скоро специална статия за токсичния стрес)

 Децата са поставени пред огромни предизвикателства. За първите 2-3 години не само очакваме от тях да ходят изправени, да използват умело ръцете и пръстите си, да говорят, да боравят с идеи, но и да преминат през целия еволюционен процес на човечеството до дигитализацията днес. Искаме да са възпитани, да се бършат в салфетка, а не в дрехите, да казват „моля”, „благодаря” и „извинявай”. И нашата задача е постепенно да ги въведем в този модерен свят с обноски. Но всичко с времето си. Ако децата Ви виждат да използвате салфетка и да казвате моля и благодаря, да не удряте или викате, те също ще започнат да се държат така. Децата са огледала. Независимо какво казваме, те ще повтарят това, което виждат, че правим.

Сега вече е по-ясно. Децата имат нужда от време преди да се превърнат в наистина малки човеци с „разум и разбиране”. От 6м. до към 4-5 годишна възраст малките деца са по-скоро примитивни първобитни човечета, които трябва да подпомогнем в прехода към цивилизацията. И това си отнема около 4-5 години, не по-малко. Както казва д-р Харви Карп „Не е случайно, че момченцето в семейство „Флинстоун” се казва Бам-Бам.” Нашето малко пещерно човече. Никак не му е лесно, но пък то съвсем не се отказва. Бам, бам, бум, тряс, прас! Детето – най-голямото съкровище и камъче в обувката.

Ако искате да бъдете по-ефективни през този „първобитен” период на детето си, можете да прочетете статиите Алтернативи във възпитанието както и Ако удряте детето.


Автор: Вероника де Буур

Сетифициран обучител по програмата „Най-щастливото дете” на д-р Харви Карп, зам. председател на сдружение „Бебе и дете”.


Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, моля, споделете я с приятели. Нека стигне до повече хора, които  имат нужда от нея. Благодарим ви!